БИНЬО ИВАНОВ / “ЧАСЪТ НА УЧАСТТА”

      Книгите му се появяват винаги неочаквано; първата – късно, последната – ведно с подранилата му смърт. За около двадесет и пет години той публикува само няколко стихосбирки, откри много приятели и върли отрицатели, не превърна читателите си в публика, а ги изпита между сепване и слисване, любов и забрава. Заглавията му се врязваха в паметта – “До другата трева”, “Навярно вечно”, “Природи”, “Си искам живота”, стиховете му следваха истините, които крепят човека-в-света, каза ги със своя глас – пределно ясно и за глухи, и за слепи – и си тръгна непознат и чужд. Остави усещането за невидимото присъствие на поета, не митичния ореол, а опората за смисъла на всичко написано. Не пожела да преструва блатото на ЕзерО и не за победа дочака час. Бе в съдбата  си и не предОсмисли да хвърли шанса си на Божията длан. Това е истинската свобода на  твореца, който каза: “Аз те наричам.” 
      “Часът на участта” (1998) е трагична по дух книга, смразяващ вихър, мартиролог на вси надежди и илюзии, “морго-графия” на действителността. Ако читателят е доловил някаква естетическа възвишеност, вероятно това се дължи на богатството от културни сюжети-имена, въвлечени в мисълта на поета – чужди, разбира се, тъй като българските мъченици са патриотично романтизирани, а за днешните няма достатъчно думи. Едва ли е писано по-саркастично под небето на Вазов: “Отечество килийно…”, “Бог му втръсна да слиза и прободен да се връща…”, “Ти запита има ли смисъл да живея и ако няма // има ли смисъл да не живея…”, “наплюскай си душата щастливецо // нещастен и хапни една поанта за изпът…”, “Луно, прати надежда на надеждните – към нас си ги // спести, ние здраво и по турски сме поседнали навътре рая // като в харем…” Впрочем в “Ливаден епос” стихът “наместо рефери – светите кирил и методий” би извисил националните институции с по-голяма футболна гордост, отколкото “стотина азбуки славянски”. В творбите “Проблемите на кучето Кафка”, “Спасителното нещо Мелвил” “Големият принц”, “франсоа вийон на дървото”, “Защо, майко, си далеч от” и Невръстният лорд” Биньо Иванов пародира преките рецептивни нагласи към отъждествяване на художествените интуиции с житейската им изразимост, по същество са обърнат прочит, естетическа конверсия на изкуството до логиката на предмета му, когато няма нужда от изкуство, а от социални престижи и легитимации. Какво са тук “стенанията на кръвта”, словото и дарът свише на поета? “НИЩЕ-СА НИЩЕ-СА…”
  Отново отварям последната му книга; мъчи ме да я чета, да ме радва, кани ме в по-дълбокото, в бистротата на водите си, в прозрачността на “въздуха свободен”. Отсам е клъцнал събратята си по перо с паунови пера, нататък – привет на редакторския фронт, авангард неизтребим; ей долу нов Шекспиров финал на славната трагедия: останалото е люспи, люспи… (из устата на всяка риба-бърборица), по-горе в един само стих – цяла библиотека; има си за мен си-нас читател литерФилософоядни утешителна втора част (УВЧ) с лозунга “цял живот – смърт!” Такава е конкретиката на творбите с потайнините на углъбени значения. Всяка дума, “губейки съзнание”, у Биньо Иванов умножава ценността си в синтактичния и в ритмичния облик на стиха, деструктиран и отворен за противоположни погледи. Творбите му блестят в разнообразието на трептящи смислови отсенки и изненади – разпръснати мъниста от народното словесно изкуство, смесени с ерудитска ирония и скептичен поетов чар. Образите му притежават други цветове, несрещан аромат, гъвкава и  мека линия, собствена природа. В “Часът на участта” формата е начупена и тревожна, косо прорязваща словесната тъкан, която все така наричаме “творба”, но без следа от класичния полъх на Яворовата традиция, близка на автора от ранните му стихосбирки. Но тепърва има да се мисли върху този словесен стрес и гръм, и лазерното спокойствие, пропукали света от последната му книга. И не “хватът на света” от стиха на Рилке, а “надежда за нов тласък молитва за покой”. Още в стихосбирката “Природи” Биньо Иванов изрази този вечен философски мотив: “и ти да не останеш – ще остане // мигът, той стиска в шепата трева и пясък, // мравка в пясъка и лъч в тревата, // ти остави очите си в това, // останалото, тласнато, ще дойде.” Поетът не го пропусна, улови го в шепата на участта си точно навреме.
      Лирическият усет на Биньо Иванов обикновено е проявен в сложни и парадоксални ситуации (както е във “Вятър иде и аз те обичам” или “та чак до края си ще свети то, // което няма край”) и в устремена към “мелодията на нещата” мисъл. Както неведнъж са отбелязвали малцината му търпеливи тълкуватели, поезията му непрекъснато променя представите  ни за самата поезия, за границите и безграничността на изразимото. С името му българската лирика премина отвъд предела на реторическите внушения и еднозначно центрирания идеен фокус, потърси нов ракурс към вселената-човек, природата и историята. В “Часът на участта” големите теми на творчеството му (и самото то – върховна) прохождат през езиковите срезове към истинския род на словото-поет.

   Предишна публикация: в. “Литературен вестник”, бр. 21, 1998