И някак си в
реда на нещата, посред баналните улисии на всекидневието, “през онази
мамоновска епидемия за съставяне на всевъзможни акционерни дружества” и “при
онази гешефтарска страст за купувание и спекулиране с разни акции, която беше
заразила и млади и стари и бе обърнала жадните погледи на всички към банките и
банкерските кантори” (виж Алеко Константинов), в края на лятото и далеч от
морето, и по-точно под Черния връх – “невероятно наистина, но факт” –
издателство “Народна култура” представя солиден том с 191 непубликувани в книги
стихотворения на Иван Пейчев, няколко негови писма до съпругата му Анна Пейчева
и спомени за поета под общото заглавие “Далечна близост” (1996).
Съставител и автор на предговора към
изданието е поетесата Марияна Фъркова, чието име, съдейки по осъществения
издателски проект, не само че не бих библиографирал под линия, но бих поставил
редом с името на поета. Заради смелостта да ни открие “непубликуемия” Иван
Пейчев, автора на замислените и никога нереализирани в самостоятелни книги стихове
под заглавия “Зимни преддверия” и “Вкаменени треви”, създателя на
“калоферските” стихотворни цикли от 1971 и 1972 г. или, накратко, цялостния
Иван Пейчев в автентичността на своеобразните му почерци през годините и в
невероятността на поетическото му съзнание. “Далечна близост” на Иван Пейчев и
Марияна Фъркова в качеството на уникално издание (както вече справедливо го
определи “Литературен вестник”) на малко известни или напълно неизвестни творби
на един от класиците на съвременната българска поезия подръпва изпод краката на
редактори, критици и литературни историци персийските им килимчета, повдигайки
един източно-литературен и много важен въпрос: “С какво неиздаваното 20 години
след смъртта на Иван Пейчев собствено негово оригинално поетическо творчество е
заслужило съдбата си да бъде подценявано, преди да бъде прочетено?” Въпросът
може да се зададе и така: “Кога образът на българската литература е съвпадал с
образа на българското книгоиздаване?” Ако само за миг приемем, че този абсурден
фокус е постижим и подобна видимост е напълно предвидима в тоталитарната
режисура, то тогава и всеки литературен факт с днешна дата по презумпция трябва
да се разглежда като факт от историята на литературата. Историята на
литературата, но изначално упълномощената с прерогативите на официалния оценъчен дискурс, пред която се заличава разликата между
интерпретатора и библиографа. Така литературното съвремие се случва единствено
под формата на исторически регистър, в подреждане и преподреждане на осветения
каталог от имена и заглавия, охранявани от литературни редакции, музеи,
институти.
Известно е, че през последните десетилетия издателите и “оперативният щаб” на критиката подреждаха мозайката на съвременната литература с есхатологично вдъхновение. Краят на подобен литературен свят идва във вид на речник или като епилог към една завършена литературна история, в която всичко е до болка познато заради неизбежния консенсус на последните литературни поколения срещу “литературата” на самопровъзгласили се автори. Всичко това все пак би довело до славни кръвопролития, ако литературата не се схваща като хетеро-у-топично множествено пространство, сигнатури на което може да изработва само индивидуалната интуиция на тълкувателя. Друго нещо бяха колективните интуиции на времето, читателските очаквания или идеологическите, критическите и редакторските изисквания, посред които Иван Пейчев продължава да твори с нарастващо чувство на неприспособимост, самовглъбен в копнежа си по недостижимия бряг на своята самотност, превърнал самия себе си в “необитаема самотност”.
С издаването на запазените в архива му стихове поезията му в цялост зазвучава по нов начин, откроява авторовите търсения на присъщ само нему поетически израз и на нова стихова организация, синтаксис и метрика – иванпейчевската форма на стихотворението като отдръпваща се, надигаща се и отново разливаща се неравна вълна, стаено гневна и смирена в досега си с брега. Лирическите акценти в отделните му стихосбирки сега изглеждат овладени и покорени от друга мощна струя, пронизваща с драматичен размисъл творчеството му и която лаконично и опростено сякаш е изказана в една от късните му творби: “Може би целият свят би трябвало да е някак си друг”. Нито запитване, нито пожелаване, нито съмнение, нито изход. Просто една истинна модалност на модерната поезия, която у Иван Пейчев се разгърна в “безкрайната скръб на увереност на една вероятност, означаваща скръб”. Но това с нищо не помрачава невероятно бистрото иванпейчевско съзерцание, което въпреки критическите преценки за “подтекстова асоциативност и метафоричност”, за “сложен характер на изповяданите чувства” (сами по себе си точни не само за късната му лирика) оттласква неспокойната му поетическа мисъл от осезаемия свят към безмълвната съчетаемост на думите отвъд “синята черта”, където (тук граматиката не ни позволява да напишем “никъде-то”) “и в теб, и със теб ще звучи крехкия глас, нежния глас на надеждата”. Това е “последният бряг”, нереалната обител на поезията му, до която достига неговият поглед. Същият поглед е уловен и на фотографска хартия с някаква непозната мен граматика на изображението в най-публикувания портрет на поета. Загледан в този поглед, умножен върху различни все пак досегаемости, но неизменно същ с внушеното усещане за среща там някъде, в далечината, една пределно ясна и оставаща невидима конкретност, аз разбирам по-добре онова, което напразно бих очаквал стиховете му да кажат. “Далечността не се нуждае никога от обяснения" – пише авторът на “Лаконично небе”, но достатъчно ли е само значението на думите?
“Далечна близост”, освен че е до степен на обреченост в поезията на Иван Пейчев професионално-скрупульозно издание и неочакван дар за читатели и ценители на българската литература, в същото време не само допълва, но и скрито оспорва създадените от различни самостоятелни заглавия и редакции образи на лириката му. Тъкмо защото не претендира да е книга с повратно значение за разбирането на поета (обемът на събраните творби обаче не позволява този въпрос да бъде отминат), “Далечна близост” настоява за оценка на непознатото до днес творчество в контекста на критическите представи върху вече публикуваното и неведнъж печатано като “избрано”. Естествено, да се съставя том ”избрано” от подбраните от други редактори стихове, не е принцип, който би могъл да покаже поетическото богатство у Иван Пейчев, но е издателска целесъобразност. Да се поддържа представата за един “романтик, влюбен в морето” (какъвто поетът отдавна не беше и не море, и не любов, а истински роден бряг търсеше духът му) и да се препотвърждава отпуснатият му периметър творческа свобода и критическо признание между литературното поколение от 40-те години. Дотогава, докато критическите интерпретации не направят поне още една стъпка в приближаването на поезията му поне до “режима” на университетските литературни умонастроения: единственият литературнокритически очерк за Иван Пейчев завършва със самотните прозрения на Божидар Кунчев за развитието на поета след “Лаконично небе”. Иначе “близостта” в заглавието на тази книга неминуемо ще препраща към “близкия” (на Петър Пондев или на Борис Делчев, на Здравко Петров или на Иван Пауновски, на Максим Наимович или на още ред други литератори, редактори и критици) фантом от професионалните им занимания, наречен “ранният” или “зрелият” Иван Пейчев, а не към “близкия” на читателите от следващия век, днес все още “късен”, “неизвестен” и “далечен”, но най-вече като че ли “неоткрит” от специалистите автор на “Зимни преддверия” и “Вкаменени треви”.
Читател, който добре познава Иван Пейчев от “Всяка есенна вечер” и “Ковачи на мълнии”, от стихосбирките му “В минути пред атака” (1955), “Далечно плаване” (1962) или от “Лаконично небе” (1967) и “Есен на брега” (1968), та чак до сенки на крила” (1967) и “Уморени думи” (1993), без да споменавам критическите страници, които бегло е прелистил или внимателно проучил, с пълно основание ще се усмихне над тези редове, ще махне снизходително с ръка и ще продължи да проверява литературните теми на своите възпитаници с някакво странно облекчение, че Иван Пейчев не влиза в програмата. И в този момент ми се иска да цитирам едно стихотворение от 1972 г., измежду малкото заредени със слънчева ирония. Ето началото: “Ти защо се / тревожеше, / прекосила неправилно / този трамвай. / Милиционерите / пазеха нашта / любов / и ний тръгвахме / бедни и тъжни / и милиция / съхраняваше / целия свят.” Наистина, това не е Иван Пейчев от “Септември”, “Мечти” или “Париж”, нито от “Страх”, “Омраза”, “Вярност”, “Този, който не стана моряк”, дори не и от “На път”, “Отплуване” и “Простор”. Но между антологичните му творби “Любов” и “Признание” през превърналото се в шлагер “Не си отивай” и непознатите до днес стихотворни цикли, изградени около един основен, постоянно подеман и оставян да заглъхне мотив, съществува ясно изразено лирическо разподобяване на смислово съотносими цялости. Това е нескрито иванпейчевско деконструиране на жанровата и образната структура на собствените му ранни творби, на чиято класическа композиция противопоставя една своеобразна стихова алеаторика и тропологична дисеминация. Късната му лирика не прокарва строги жанрови граници, тя въздейства с наслагването на смисли и усети, припомнящи постигнато поетическо съвършенство, но другаде, често в собствените му образци от по-рано. Не изгражда завършени образи – те отстъпват място на свободното съчетание на лирически фрази в серии, чиято дължина е обусловена от взаимната симпатия между тях и склонността им към повторителност в рамките на избраната тоналност като адекватен израз на определено поетическо настроение.
При съпоставянето на Иван Пейчев от “Далечно плаване” и “Лаконично небе” с Иван Пейчев от последните два стихотворни цикъла от 1971 и 1972 г., включени в настоящия том, едва ли са уместни въпросите за “по-добрия поет” и “по-хубавата творба” (иначе традиционни в друг контекст). В предговора към изданието Марияна Фъркова изразява резерви към “художествената стойност” на някои творби, така както и Божидар Кунчев не оспорва самокритичната преценка на самия поет за някои негови късни стихотворения. Все пак съставителката не ги е оставила “в резерв” на “Далечна близост”, а и читателят на подобни критически опасения е в пълното си право да съди за стойността на Иван-Пейчевата поезия едва след като я открие.
Известно е, че през последните десетилетия издателите и “оперативният щаб” на критиката подреждаха мозайката на съвременната литература с есхатологично вдъхновение. Краят на подобен литературен свят идва във вид на речник или като епилог към една завършена литературна история, в която всичко е до болка познато заради неизбежния консенсус на последните литературни поколения срещу “литературата” на самопровъзгласили се автори. Всичко това все пак би довело до славни кръвопролития, ако литературата не се схваща като хетеро-у-топично множествено пространство, сигнатури на което може да изработва само индивидуалната интуиция на тълкувателя. Друго нещо бяха колективните интуиции на времето, читателските очаквания или идеологическите, критическите и редакторските изисквания, посред които Иван Пейчев продължава да твори с нарастващо чувство на неприспособимост, самовглъбен в копнежа си по недостижимия бряг на своята самотност, превърнал самия себе си в “необитаема самотност”.
С издаването на запазените в архива му стихове поезията му в цялост зазвучава по нов начин, откроява авторовите търсения на присъщ само нему поетически израз и на нова стихова организация, синтаксис и метрика – иванпейчевската форма на стихотворението като отдръпваща се, надигаща се и отново разливаща се неравна вълна, стаено гневна и смирена в досега си с брега. Лирическите акценти в отделните му стихосбирки сега изглеждат овладени и покорени от друга мощна струя, пронизваща с драматичен размисъл творчеството му и която лаконично и опростено сякаш е изказана в една от късните му творби: “Може би целият свят би трябвало да е някак си друг”. Нито запитване, нито пожелаване, нито съмнение, нито изход. Просто една истинна модалност на модерната поезия, която у Иван Пейчев се разгърна в “безкрайната скръб на увереност на една вероятност, означаваща скръб”. Но това с нищо не помрачава невероятно бистрото иванпейчевско съзерцание, което въпреки критическите преценки за “подтекстова асоциативност и метафоричност”, за “сложен характер на изповяданите чувства” (сами по себе си точни не само за късната му лирика) оттласква неспокойната му поетическа мисъл от осезаемия свят към безмълвната съчетаемост на думите отвъд “синята черта”, където (тук граматиката не ни позволява да напишем “никъде-то”) “и в теб, и със теб ще звучи крехкия глас, нежния глас на надеждата”. Това е “последният бряг”, нереалната обител на поезията му, до която достига неговият поглед. Същият поглед е уловен и на фотографска хартия с някаква непозната мен граматика на изображението в най-публикувания портрет на поета. Загледан в този поглед, умножен върху различни все пак досегаемости, но неизменно същ с внушеното усещане за среща там някъде, в далечината, една пределно ясна и оставаща невидима конкретност, аз разбирам по-добре онова, което напразно бих очаквал стиховете му да кажат. “Далечността не се нуждае никога от обяснения" – пише авторът на “Лаконично небе”, но достатъчно ли е само значението на думите?
“Далечна близост”, освен че е до степен на обреченост в поезията на Иван Пейчев професионално-скрупульозно издание и неочакван дар за читатели и ценители на българската литература, в същото време не само допълва, но и скрито оспорва създадените от различни самостоятелни заглавия и редакции образи на лириката му. Тъкмо защото не претендира да е книга с повратно значение за разбирането на поета (обемът на събраните творби обаче не позволява този въпрос да бъде отминат), “Далечна близост” настоява за оценка на непознатото до днес творчество в контекста на критическите представи върху вече публикуваното и неведнъж печатано като “избрано”. Естествено, да се съставя том ”избрано” от подбраните от други редактори стихове, не е принцип, който би могъл да покаже поетическото богатство у Иван Пейчев, но е издателска целесъобразност. Да се поддържа представата за един “романтик, влюбен в морето” (какъвто поетът отдавна не беше и не море, и не любов, а истински роден бряг търсеше духът му) и да се препотвърждава отпуснатият му периметър творческа свобода и критическо признание между литературното поколение от 40-те години. Дотогава, докато критическите интерпретации не направят поне още една стъпка в приближаването на поезията му поне до “режима” на университетските литературни умонастроения: единственият литературнокритически очерк за Иван Пейчев завършва със самотните прозрения на Божидар Кунчев за развитието на поета след “Лаконично небе”. Иначе “близостта” в заглавието на тази книга неминуемо ще препраща към “близкия” (на Петър Пондев или на Борис Делчев, на Здравко Петров или на Иван Пауновски, на Максим Наимович или на още ред други литератори, редактори и критици) фантом от професионалните им занимания, наречен “ранният” или “зрелият” Иван Пейчев, а не към “близкия” на читателите от следващия век, днес все още “късен”, “неизвестен” и “далечен”, но най-вече като че ли “неоткрит” от специалистите автор на “Зимни преддверия” и “Вкаменени треви”.
Читател, който добре познава Иван Пейчев от “Всяка есенна вечер” и “Ковачи на мълнии”, от стихосбирките му “В минути пред атака” (1955), “Далечно плаване” (1962) или от “Лаконично небе” (1967) и “Есен на брега” (1968), та чак до сенки на крила” (1967) и “Уморени думи” (1993), без да споменавам критическите страници, които бегло е прелистил или внимателно проучил, с пълно основание ще се усмихне над тези редове, ще махне снизходително с ръка и ще продължи да проверява литературните теми на своите възпитаници с някакво странно облекчение, че Иван Пейчев не влиза в програмата. И в този момент ми се иска да цитирам едно стихотворение от 1972 г., измежду малкото заредени със слънчева ирония. Ето началото: “Ти защо се / тревожеше, / прекосила неправилно / този трамвай. / Милиционерите / пазеха нашта / любов / и ний тръгвахме / бедни и тъжни / и милиция / съхраняваше / целия свят.” Наистина, това не е Иван Пейчев от “Септември”, “Мечти” или “Париж”, нито от “Страх”, “Омраза”, “Вярност”, “Този, който не стана моряк”, дори не и от “На път”, “Отплуване” и “Простор”. Но между антологичните му творби “Любов” и “Признание” през превърналото се в шлагер “Не си отивай” и непознатите до днес стихотворни цикли, изградени около един основен, постоянно подеман и оставян да заглъхне мотив, съществува ясно изразено лирическо разподобяване на смислово съотносими цялости. Това е нескрито иванпейчевско деконструиране на жанровата и образната структура на собствените му ранни творби, на чиято класическа композиция противопоставя една своеобразна стихова алеаторика и тропологична дисеминация. Късната му лирика не прокарва строги жанрови граници, тя въздейства с наслагването на смисли и усети, припомнящи постигнато поетическо съвършенство, но другаде, често в собствените му образци от по-рано. Не изгражда завършени образи – те отстъпват място на свободното съчетание на лирически фрази в серии, чиято дължина е обусловена от взаимната симпатия между тях и склонността им към повторителност в рамките на избраната тоналност като адекватен израз на определено поетическо настроение.
При съпоставянето на Иван Пейчев от “Далечно плаване” и “Лаконично небе” с Иван Пейчев от последните два стихотворни цикъла от 1971 и 1972 г., включени в настоящия том, едва ли са уместни въпросите за “по-добрия поет” и “по-хубавата творба” (иначе традиционни в друг контекст). В предговора към изданието Марияна Фъркова изразява резерви към “художествената стойност” на някои творби, така както и Божидар Кунчев не оспорва самокритичната преценка на самия поет за някои негови късни стихотворения. Все пак съставителката не ги е оставила “в резерв” на “Далечна близост”, а и читателят на подобни критически опасения е в пълното си право да съди за стойността на Иван-Пейчевата поезия едва след като я открие.
Предишна публикация: в. “Култура”, бр. 43, 1996
Няма коментари:
Публикуване на коментар