“В едно прекрасно утро, чийто обед не е кървав, ако заразата е проникнала
във всички органи на духовния живот; тогава само паметта още запазва
мъртвия образ на предишната форма на духа като една неизвестно как вече
преминала история; и по този начин новата змия на мъдростта, издигнала се
за благоговение, само е смъкнала безболезнено от себе си една увехнала кожа.”
(Г.В.Ф. Хегел “Феноменология на духа”)
‘89-та условно се приема за завършек на един литературен период, означаван като “социалистически”, “след Втората световна война”, “на Първата република” или само с годините “1944 – 1989”. Литературното поле на 90-те по различни начини интерпретира тези граници дори когато не ги забелязва. Според две антологии от 1996 г. просто има поети и белетристи от втората половина на ХХ в. и нищо не може да смути подобна очевидност. (“Петдесет години безредие” е подходящо название на тази втора половина, но тъй като е озаглавило вече историческия труд на дон Хосе Авелянос, героя на Дж. Конрад, ще се задоволя с мисълта, че имайки история, самото безредие навярно не е напълно лишено от ред или поне се поддава някак си на подреждане.) Но доста по-смайващ пример за игра на “сляпа баба” е издаденият през 1994 г. “Речник по нова българска литература (1878-1992)”, поставил авторите си (77 на брой?) в положението на багдатските диалектици - информирайки, да скриват Онуй, за което не трябва да се говори. То изглежда така: повече от половината включени (от всички 566) писатели създават творчество между 1944 и 1992 г., като от тях числото на родените между 1920 и 1929 г. е 102, между 1930 и 1939 г. – 118, между 1940 и 1949 г. – 99. От рожденото десетилетие на Вазов и З. Стоянов например Речникът е запомнил едва десет. В следващите десетилетия броят им постепенно нараства с леки колебания в последното десетилетие на ХІХ в. и второто на ХХ в. и след рязкото покачване в споменатия период пада на 27 през 50-те години и на 3 (три) от 1960 г. насам, т. е. при “най-младото поколение автори”. По време на подготовката на Речника, завършила в края на 1992 г., едно незначително малцинство на попрището жизнено в средата е забелязано да проявява литературни наклонности. В замяна на това, сравнена с по-ранните демографски величини, маркиращи кривата на писателската раждаемост, “важната за всички 1968-а” изглежда поразена от чума. В крайна сметка родените между 1920 и 1949 г. писатели се оказват 319 срещу 247 от останалите девет десетилетия, което без преувеличение трябва да се нарече “нова българска социалистикоцентрична литература”. Разбира се, това на пръв поглед е странно, но още нищо не означава и би могло да се отдаде на Божиите работи. Ако в някоя от 30-те години са се родили петима поети, а примерно в 1878 г. или в 1898 г., или в 1904 г. само един, това може и да е знак, но може и да не е, обаче когато във всяка от 20-те, 30-те, 40-те се раждат по 3-4-5-6, това си е вече цяла синтагма, която Речникът съдържа, без да знае за нея и без да може да я прочете. В действителност поетите, родени в тези три десетилетия, почти два пъти надминават по брой онези от предходните седем, което само по себе си подсказва, че Речникът или много бързо забравя някои предишни периоди, или че придава особена важност на публикуващите предимно след 1944 г., повечето от които към 1992 г. продължават да творят, а много от тях и да претворяват (прекрояват) дългия си поетически път пред погледа на останалите си и все по-удивени читатели. В същото време Речникът не дава никаква информация за техните връстници, също с немалко издадени книги, нито, както се подразбира, за автори, дебютирали през 80-те и в началото на 90-те, за които е твърде вероятно и въобще да не е чувал, бидейки зает с важните си работи по оценки и преоценки на миналото, нужни през 1994 г. само на по-бавно схватливите. Впрочем една демонстрация на литературноинституционалния и критикооценъчен монопол никога не е излишна, когато неидентифицирани субекти започват да се самоиздават и пренебрегнати автори да подриват престижа на утвърдени имена. Освен това веднага след ‘89-та и немалко известни писатели, които четат предимно себе си, имат доста параноична представа за това какво може да остане от социалистическото литературно наследство. В политически разделеното пространство се рушат дълголетни приятелства, какво остава за уважението към чуждите творби при една втурнала се към Парламента, разпъната на кръст или доброволно оттеглила се, но и донякъде отвратена от “културните” нрави критика (най-вече неколцина сравнително млади тогава автори, посветили първите си книги на съвременната литература, която така или иначе само губи от мълчанието им). В този смисъл Речникът е манипулативен ход за признаване или препотвърждаване значимостта на писатели, критици и литературни изследователи, по-скоро ласкаещ включените живи (315 тогава) с историческата си неграмотност, отколкото информиращ възможно по-пълно и обективно за реални стойности в литературата преди ‘89-та или до момента на излизането си. Впрочем само след две-три години появилите се от края на 80-те и началото на 90-те литературни вестници и списания (макар мимолетни да бяха повечето от тях) с новоформиращите се, разформиращи се и наново формиращи се авторски кръгове, при свободно печатане и книгоиздаване, ще дадат живот на една различна, повече “пост-социалистическа” и по-малко пост-модерна литература с личностите и творбите си, в които човек, колкото и да търси, няма да открие нито ред, сравним с глупостите, изпонаписани през 50-те, 60-те и 70-те години от мнозина поети (в чиито творби дори не е доловимо политическото “размразяване”, а все по-дълбокото “лирическо сковаване”), пренесени наготово в Речника, без да бъдат текстове им разпознати като същински предмет на една психопатология на изкуството. Как сега (и на кого?) да се припомня, че тогава са се “мяркали” и нормални хора, на които нито критиката би могла да им бъде виновна, нито съблазънта да станат литературни началници, за да обясняват на непосветените какво трябва да пишат и какво не. Самата критика, както в много случаи, има двусмислени заслуги и “услуги” към съвременниците си, но без нея, оставен на предпочитанията на издатели или на професионално и лоялно, ако не комерсиално зависими един от друг членове на комисии, “късният сецесион” се превръща в “нескончаем курник”, казано с определения от прозата на Емил Андреев.
Да погледнем в книгите на някои от тези поети, които Речникът вмъква между Вазов, Лилиев, Смирненски и Яворов с увереността, че реди азбуката на бъдещата история на “новата българска литература”, пренасяйки имената и творческите им биографии в 90-те. Например “Знамената не тежат” (1965) от Н. Христозов, втора книга със стихове, на стр. 41 под заглавие “Мисъл за Ленин” пише: “На нашата планета / под свода мавзолеен / лежи най-добрият от хората - / Ленин…” и т. н., но между идеология и тъпота явно разликата е огромна; под следващото заглавие на стр. 45 “Ако нямаше…” е упоменато “на БКП”: “Ако нямаше химн / който вдига на бой / на презрените парии / тъмния рой, / ако нямаше химн - / сноп от гневни лъчи, / бих ти дал химна, който / в мене звучи. / Този химн е без думи. / И няма мелодия. / Няма автори. / Негов създател народа е…” и т. н., което не пречи на Христозов да е автор вече тридесет години, да пишат по повод на негови творби за “нравствения катарзис на лирическия му герой, който прераства в стоицизъм на духа”, а наскоро и същият да публикува свои преводи на… Владимир Набоков. Или книгата “И няма тишина” (1972) от Н. Кехлибарева, поема от 110 стр., илюстрирана със снимки и факсимилета от Лайпцигския процес и онасловена “В памет на Георги Димитров”. Но каква му е тази жена на Георги Димитров и какъв й е той на нея?! Ето Сл. Хр. Караславов от стихосбирката “И никога да не си отивам” (1970), стр. 94: “Аз търся Ленин във крилете, / във себе си и във тревите…” и по-нататък “в симфонията на Бетховен, в труда безсмъртен на Толстой…/ защото той е вечен пътник / и вечна истина е той!” О, Боже! И Л. Даскалова в поемата си “Обичам тоя град” на стр. 14 заявява: “Младостта ми откриваше ден подир ден / в тоя свят всички негови гении. / Подир Омир и Байрон дойде и Шопен. / А накрая се срещнах със Ленин.” Впрочем срещата се е състояла в едно кино в миньорския град, където “тая публика, купила своя билет / като щастие, като право, / тука влизаше тихо като в университет…” и нататък е ясно. А ето Димитър Методиев, носител на международна награда “Солензара” (Франция, 1982), в началото на стихосбирката си “Не съм от пръст” (1965) да казва: “Не съм от пръст. И няма пръст да стана. / И няма бог и дявол да спорят / за моята душа: пред тях на съд / аз нито жив, ни мъртъв ще застана.”; следва цикъл, озаглавен “В часа на есенната яснота”, а желанието му в стихотворението “От допира на раменете в строя” е “да се разтворя в общото и вечното, / в това, / което се нарича / П а р т и я !”. Не остава по-назад и П. Братинов, “поет на афористичния лаконичен изказ”, който в своя “Монолог” от първата си стихосбирка “Движение” (1966) на стр. 12 изповядва: “Обичам ви / И винаги пристигам. / Пристигам неспокойно / между вас. / И търся свойто място / във редицата - / във първата редица / на мечтите ви. / Не ме ли забелязвате на фланга?…” Забелязваме, разбира се, както и виждаме, че в желанието му има допълнителен нюанс: “Аз искам да остана / между живите. / А не да се превърна / в бледен мрамор.” Сетне съзира “бъдещия Ботев”, който “строява свойте / верни знаменосци / и води / непрекъснати сражения / от Северния полюс / до Сахара”, а накрая авторът предупреждава, че “ако с кротка отстъпчивост / загубим всички / днешни боеве - / бунтовната му сабя / справедливо / и нашите глави ще отсече!” Справедливо? Забелязваме също, че Братинов със своя № 63 в библиотека “Смяна” наистина доста е позакъснял спрямо несменяемите си колеги, но това не е беда, след като е без особено значение дали след 40 или 30-годишно поетическо чиновничество всички по правило (изключенията го потвърждават) ще се строят в Речника за вечерна проверка; въпрос на възраст, според нея са оценките, и никаква есхатология. Накратко, поет си длъжен да бъдеш, щом Партията те е избрала за такъв. И М. Шопкин заявява в средата на 90-те: “Оставам си поет!” Това пък какво е? Парола – нищо повече. Нелегалното им поетическо изкуство. Парономазия… “Шизофренията е заложена в езика”, както пише Йордан Ефтимов.
А колко различен е - невероятно различен - рано отишлият си поет Веселин Тачев, авторът на книгата “Стихове” (1964), комуто Иван Цанев е посветил една от най-хубавите си творби; ето краткото му “Програмно” в краткия му живот без излишна дума:
Няма поетични сфери.
Всичко е поетика.
Има само хора с вери
и урок по етика.
В “Реплика за нашето време” от стихосбирката “Миродзание” (1969) Вл. Голев отвръща, че тяхното време “… е богато с големи, / неповторими истини. / И аз зная – до Ленин, / до комунизма сме близо ний. / Не хулете нашето време, / не хулете моето поколение!” Нищо подобно, само чета как К. Севов в стихосбирката си “Моряшки възел” (1964) отбелязва, че го зачисляват в екипажа на “историческия кораб Партия”, как К. Гончев в “Пътуват макове” (1966) пише, че “Любовта / става партиен въпрос” и трябва “да я поставим / във всекидневния / ред на конгреси / и заседания!” и как в стихотворението си “Атеистично” от книгата “Пътуване към усмивката” (1964) П. Стефанов казва, че “…светът веднъж осъмна / със най-сензационното откритие: / та господ не греши, / защото просто / не съществува и не върши нищо - / а този хубав свят е сътворен / от милиарди талантливи / грешници!”, но също и как “най-оптимистичният” Л. Левчев в поемата “Да бъдеш” от книгата “Пристрастия (1966) отива в православния манастир “Богородица троеручица” и намира грешката на господ, не своята.
И Аполон не винаги опъва лъка, твърди Хораций, а да си безгрешен е далеч по-лесното. Та такава ги е “вършило”, за разлика от господ, талантливото поколение, пък и тривиализирайки гдето сварят и заварят текста на миналото, обаче знаейки (защото всичко знаят) кой по задължение трябва да прелиства книгите им, ако не иска да остане без работа, или - както точно формулира проблема също толкова талантливата Даскалова – “безсмъртието, то е ти да пишеш, / а други твойте книги да четат.” Поезията им би могла сполучливо да се разгледа с мярката за кланова култура и традиция, колкото и да се изпълват по-късните им творби с елюаровци, елиотовци, лорки, сеферисовци, сенджонперсовци, овидиевци и пр. поетични муски, мускули и мускуси.
В статия от 1997-а година Михаил Неделчев, припомняйки “еретичната идея” на свой текст отпреди двадесетина години – че “след като тези групи са обединени първоначално от общата историческа проблематика на някакъв исторически пролом (хиатус, зев, процеп, “въстание”), ако са истински поети, след време настъпва разсейване на общността, всеки поема по индивидуалните си пътища, ако може да изгради лична творческа стратегия” – посочва, че “повечето от хората държаха да са си в тази привилегирована група; нещо повече: тя непрекъснато се попълваше с нови и нови ратници…”, но (отбелязва авторът) “най-трагикомичното с тези априлци е, че някои от тях продължават да се държат така, сякаш нищо не се е случило, сякаш всички продължават да ги смятат за ‘най-талантливите, най-младите, най-ярките, най-дръзновените’”. В случая цитирам М. Неделчев, за да проличи как дори когато за критици (но поотделно) е твърде ясен “приносът” на подобни групи и “групировки” в литературата, последните спокойно могат да намират основание за съществуването си в колективното несъзнавано на една безлична литературна институция, работеща по инерция, поддържана единствено от нарасналата медийна популярност на т. нар. “поети”. Но нима е чудно, че интересът на медиите и публиката към оцелели корабокрушенци е по-голям (я да видим какво ще кажат сега, когато се знае, че…), отколкото към поети, оставащи непознати тъкмо поради отдавна направените от тях разграничителни жестове (било с мълчание или по-рядко публикуване, с жанрови “измествания” към сатирата, драматургията, литературата за деца, превода, било дори с “пешеходството”, с поведението си, та чак и с естетизираното си по различен начин битуване).
Появата на Речника през 1994 г. не изпреварва разделението в литературния живот, но затова пък запечатва един изкуствено създаван и поддържан дълги години образ на литературата, който увисва над 90-те и в чийто негатив може да се разчете и интерпретира развитието и траекториите й след ‘89-та. В него доста добре се вижда, и което си струваше цялото припомняне, откроилата се в рамките на литературата от 1878 г. до наши дни една не дотам символична фигура на нещо като тристаглав змей в зряла творческа възраст на фона на достолепно мъртъв класически пейзаж с редеещи в дълбочина многострадални скелети. В такъв смисъл 90-те години следваше да възвърнат достойнството на класиката, да приберат в границите му проточилия се “социалистически период”, да възстановят ценността на поетовата личност и независимата критика, докато всяка “глава” открие собственото си тяло, и с литературната периодика и самостоятелните заглавия на “млади и стари”, но и на “старомладите” и “младостарите” (Пламен Дойнов ли цитирам?) да покажат как, с перифраза на Ц. Лалев, “Всичко става естествено. Метаморфоза. / Пъпката мисли се превръща във роза.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар